Час по час викаха управителя в къщи.

— Табунов? — запитваха го. — Копитин? Жеребовски?

— Съвсем не — отговаряше Иван Евсеич и вдигнал нагоре очи, продължаваше да мисли гласно: — Коненко, Конченко... Жребеев, Кобилев...

— Татко! — викаха от детската стая. — Тройкин! Уздечкин!

Развълнува се цялото имение. Нетърпеливият, измъчен генерал обеща пет рубли на този, който улучи истинската фамилия, и подир Иван Евсеич започнаха да ходят на тълпи...

— Дорестов? — казваха му. — Рисисти? Коницки?

Но мръкна, а фамилията все още не беше намерена.

Легнаха си да спят, без да изпратят телеграма.

Генералът цяла нощ не спа, ходеше от ъгъл до ъгъл и охкаше... Към три часа сутринта той излезе от къщи и почука на прозореца на управителя.

— Не е ли Меринов? — запита той с плачлив глас.

— Не, не е Меринов, ваше превъзходителство — отговори Иван Евсеич и виновно въздъхна.

— Но може би фамилията не е конска, а някаква друга?

— Честна дума, ваше превъзходителство, конска... Даже много добре си спомням това.

— Какъв си такъв безпаметен, приятелю... Сега за мене тази фамилия е по-скъпа, така да се каже, от всичко на света. Измъчих се!

На сутринта генералът отново изпрати за доктора.

— Да го извади! — реши той. — Нямам повече сили да търпя...

Дойде докторът и извади болния зъб. Болката тозчас утихна и генералът се успокои. Като свърши работата си и получи каквото му се полага за труда, докторът седна в бричката си и тръгна за дома. Вън от портата, на полето, той срещна Иван Евсеич... Управителят стоеше край пътя и като гледаше съсредоточено пред краката си, мислеше за нещо. Ако се съди по бръчките, които браздяха челото му, и по изражението на очите, мислите му бяха напрегнати, мъчителни...